Ямбол – поминък и търговия

Основен поминък на ямболци през вековете са земеделие, скотовъдство и занаятчийство, който определя и земеделско-занаятчийския му облик.

По-голяма част от земята се засява със зърнени храни, като преобладава пшеница, ръж, ечемик, овес. Важна роля играе и лозарството. От отглежданите в околностите на Ямбол обширни площи с лозови насаждения, всяка есен ямболци берат голямо количество грозде, от което произвеждат висококачествено вино. Край река Тунджа се зеленеят зеленчуковите градини, осигуряващи необходимия зеленчук за ямболското население. Със зеленчукопроизводство се занимават предимно балканджии, които наемат нивите, засяват и отглеждат зеленчука и го продават на населението в града и близките села.

Важна част от поминъка на ямболци е скотовъдството, като най-голям е делът на овцевъдството, следван от свиневъдство, птицевъдство, както и отглеждане на едър добитък, ползван предимно за земеделска работа и превоз.

Наред със земеделието и лозарството, добре развити в Ямбол са занаятите и търговията. До Освобождението Ямбол се слави с производството на вълнени завивки, известни като ямболски кебета, със сладката си халва, с многобройните занаятчийски работилници, в които ямболци се занимават с кожарство, кожухарство, терзийство, калпакчийство, кафтанджйство, обущарство, бакърджийство, грънчарство и др.

Производството на вълнените завивки, добили известност като „ямболии” е занаят, който прославя града, както на местните, така и на европейските пазари. Най-старото писмено сведение за ямболското кебе е от ХVІ век. В следващите векове градът  се слави с това производство, станало известно на пазарите на империята под името „ямболски кебета” или „ямболии”. Освен в балканските владения на Империята, те намират пласмент в Централна Европа и Крим. С времето започват да се произвеждат и в други градове на Империята, но името им не се променя, то си остава „ямболии” За тях разказва и французинът Пейсонел (ХVІІІ в.) „Вълнени завивки, наречени кебета. Тези завивки идват (в Крим) от Ямбол и са от боядисана в различни цветове вълна. Има от тях с мъх и без мъх от 5 до 6 различни големини. Те носят името на Ямбол, защото в този град има най-много работилници, но се правят и в много градове на Румелия. В Крим идват 10-12 хиляди всяка година.”

Разпадането на Османската империя и навлизането на фабрични стоки на българския пазар водят до постепенно замиране производството на „ямболии”. Остава споменът за това текстилно произведение, който постепенно избледнява и потъва в забрава.

Друг занаят, който прославя града ни, е производството на халва. „Сред всичките му занаятчии най-много са халваджиите и обущарите. Наистина, сладка халва става!” – възкликва турския пътешественик Евлия Челеби, посещавайки Ямбол през 1667 г.

До Освобождението, халваджийството в Ямбол е един добре развит занаят. Халвата навлиза до такава степен в ежедневието на ямболци, че тя се превръща в едно от характерните и определящи облика на града производства. Тези позиции и отреждат място в каталога за участие на Ямболска околия в Първото пловдивско изложение от 1892 г., където ямболската халва е оценена достойно и тя получава сребърен медал.

През първите десетилетия на ХХ век се забелязват нови тенденции. Повява се професията „сладкар”, която съчетава както производството на традиционната халва, така и на пасти, кадаиф, бонбони, локум, боза и др.    Издържало изпитанието на времето, производството на халва в града съществува и до сега и се радва на добър прием не само в Ямбол, но и в страната и чужбина.

Животът на ямболци е немислим без ежедневното производство на хляб и различни тестени закуски. За осигуряване на необходимото брашно за това производство се грижат многобройните воденици, разположени край пълноводната река Тунджа. В края на ХІХ век най-известни са воденицата на Галиб бей, Софуларската воденица, Рашевата, Петковата, Добревата и др. С въвеждането на парните мелници постепенно водениците губят значението си в стопанския живот на града.

Ямбол е известен и с вкусния хляб и закуски, приготвяни в градските фурни. През първите десетилетия на ХХ век в Ямбол има около 50 фурни, в които наред с  хляба, се приготвят и известните ямболски милинки, кифли, бюреци и др. Най- прочути са фурните на: Димитър Коруджиев, Илия Киров, Михаил Русев, Михаил Лазаров  и др.

Важна роля в живота на града играе и търговията. Първият запазен документ, който дава подробни сведения за ямболския пазар и регламентира търговията в града е „Закон за пазарния бач на самия Янболу”  от втората половина на ХVІ век. Той е свидетелство за значителен подем на търговията и занаятите в града и за вписването им като равностойни конкуренти в известния със земеделския си поминък регион.

За развитието на търговския обмен в града  допринася традиционният седмичен пазар в четвъртък, на който се продават предимно хранителни продукти. Оживлението, което цари на пазара, както и изобилието от предлаганите стоки, впечатляват пътешествениците, посетили града ни през различни периоди от време. Подробно описание на ямболския пазар дава Евлия Челеби ( 1667). Информацията се допълва и от пътеписите на  Сейже, Енехолм и Епанчин (ХІХ век). За оживлението, което цари на пазара около Безистена в края на ХІХ век разказва в спомените си и д-р Ангел Йорданов: ”Тук спираха керваните, идващи от черноморските пристанища, тук се товареха восък, мед,, вълна, кожи срещу сол, зехтин, източни подправки, солена риба и други стоки от Средиземноморието. ... Тук разпъваха своите палатки идващите от Русия „купци” и продаваха цветни литографии на всички светци от християнския календар. ... Тук според сезона можеше да намерите всички видове черноморски риби, които се доставяха от Бургас във върбови кошове. Хайвер-тарама, хамсия от Одеса, паламуд, дунавска моруна, портокали, лимони, критски сапун,маслини от Волос, лешници от Анадола, египетска къна, италиански рошкови, багдатски фурми и измирски смокини... Тук спираха и каруците с пастърма и суджуци. ...”

Бързото нарастване на града става причина пазарът да започне да се провежда два пъти в седмицата (понеделник и четвъртък) както пред Безистена, така и на площада в кв. Каргона, където през 1908/9 г. са построени общински дюкяни.

Редом с пазара, в края на ХІХ в. в Ямбол се утвърждават две много известни житни тържища, които работят всеки ден през цялата година. Те се превръщат в  своеобразна борса за търговия със зърнени храни.

Достойно място  в търговския стокообмен на града заемат и  панаирите.
Традиционният ямболски пролетен панаир трае три дни и на него идват търговци от различни краища на България и от съседните държави. Търгува се главно с едър добитък, сарашки произведения, шаяци, вълна, гайтан и местни занаятчийски произведения. От май 1897 в Ямбол започва да се провежда и тридневен специализиран панаир за продажба на едър добитък, известен като „Дюнюша”. Интересът към панаирната търговия  довежда до организиране на трети (петдневен) панаир в града. Началото му е поставено през октомври 1928 г. и на него се търгува предимно с дребен и едър добитък, както и с различни стоки. Провеждат се в източната част на града(в района на стария ДАП)

Ямбол между традицията и модерното

В края на ХІХ и началото на ХХ век Ямбол е земеделско-занаятчийски град. Застроен е предимно с едноетажни  къщи с паянтов градеж, оградени с каменни или кирпичени дувари, с прашни и кални улици. Река Тунджа разделя града на две части, известни като Първи (централната част) и Втори (Каргона) отдел. През ХVІІІ и ХІХ век в южната и западната част на днешния квартал Каргона се оформя и Трети отдел на града, заселен с преселници - земеделци и скотовъдци от околните села.
Първият отдел на града е разположен на левия, по-висок бряг на река Тунджа. Тук е  най-важното място за общуване и контакти в един град - неговият център. В края на ХІХ век живописният център на Ямбол изглежда така: „Около Безистена подобно на кърлежи бяха налепени различни магазинчета, кантори, кафенета и други заведения. Северната страна на площада беше царството на файтоните, а на западната обикновено ставаха парадите и публичните събрания. Подобно пипала на октопод от площада около Безистена се протягаха осем улици, които водеха към всички части на града”. - разказва в спомените си д-р Ангел Йорданов.

В края на ХІХ и началото на ХХ век в централната градска част  се наблюдава ускорено строителство на обществени сгради. Построени са  офицерския клуб, гимназията, хотел „Нова Америка”, училищата „Р.Колесов”, „Патриарх Евтимий”, пощата и др. Наред с обществените сгради, извисяват снага и двуетажните къщи на богатите ямболски търговци, предприемачи, лихвари.
 „На ниския десен бряг на р. Тунджа се простира по-пространна и по-населена махала Каргона, пълна с градини с високи дървета и населена само с българи, които в нея имат свои училища с около 1000 ученика и две нови черкви” – така описва ямболския квартал Каргона  Константин Иречек в своите „Пътувания по България” (1882) Кварталът, получил официално название Втори отдел на Ямбол след Освобождението (1878), е с тесни и криви улици, покрити с прах през лятото и кал в дъждовно време. Къщите, застроени без план, са предимно едноетажни, изградени от кирпич, замазани с пръст и белосани Дворовете са големи, като в централната им част обикновено се разполага къщата. Висок зид с кирпич и по-рядко - камък разделя двора от улицата, а оградите между съседите най-често са от плет. В дворовете на богатите ямболци, занимаващи се с търговия на зърнени храни се издигат хамбари, а на търгуващите с животни – големи яхъри.

В първите десетилетия на ХХ век Ямбол се разраства на изток, където се оформят Търновския и Авренския квартали, заселени с бежанци от Източна и Западна Тракия.
Важна роля в комуникацията между кварталите на града играят мостовете, издигнати на различни места на река Тунджа. По известни са Саллаковия, наричан още Лозарски, Чакмаковия, Поповия, „Тантеленото мостче”, железния мост за гарата и др. Интересни са спомените на ямболци за „Мостът на въздишките”, водещ през градската градина към фабрика „Тунджа”. Мостът е построен върху плаващи дървени бъчви и завързан с железни вериги за насрещните върби. При пълноводие бъчвите се надигат, а при намаляване на водата – слизат надолу. При преминаване, мостът се люлее и всеки минаващ ахка и въздиша от страх. Оттам идва и името му – мост на въздишките.

Традиционната ямболска къща е едноетажна, издигната на метър над земята. На лицевата и страна е разположена покрита веранда, наричана сундурма. Отпред е заградена с дъсчена ограда (пармаклък), с малка вратичка в средата, и с две до три дървени колонки, които държат покрива над нея. От там се влиза в две или три стаи, като най-обитавана е одаята, в която се събира  многолюдното семейство. Наредбата на одаята е сравнително бедна - софра, на която се хранят членовете на семейството, седнали на трикраки столчета и пъстри вълнени възглавници; миндер, разположен покрай стената или в един от ъглите. Подът е застлан с шарена вълнена или парцалена черга. Останалите стаи се ползват за спални.

Наред с едноетажните, в Ямбол се строят и двуетажни къщи.Това са къщите на богатите ямболци, които могат да се видят както в Каргона, така и в централната част на града.  Обикновено на първия етаж са изградени по няколко дюкяна, които се използват от собственика или се дават под наем. Централно място на втория жилищен етаж заема просторен салон, от който се излиза на балкон с изглед към улицата. Салонът е гостната на къщата, място за раздумка с приятели на чаша вино или кафе. От двете страни на салона обикновено са разположени по две стаи, използвани за нуждите на семейството, обитаващо къщата.

Макар и бавно, през ІІ-та пол. на ХІХ век европейските модни тенденции навлизат в Ямбол и променят както архитектурата, така и вътрешната уредба на дома. В представителните помещения на богатите ямболски двуетажни къщи се изгражда „алафранга” - полукръгла засводена ниша, изрисувана с букети или вази с цветя, пейзажи и др. Променя се и обзавеждането, като се появява „виенската” мебел – тапицирани столове, канапета, масички, обикновено покрити с плетени на една кука покривки, върху които са подредени семейния албум, стъклени вазички, порцеланови статуетки. В домакинството започват да се използват стъклени и порцеланови съдове и лампи, сребърни сервизи, свещници и др.
Настъпват промени и в обзавеждането на традиционната едноетажна къща. В началото на ХХ век софрата се заменя с маса, около която се нареждат столове. Гордост за всяко семейство е железният креват, покрит с вълнена или памучна покривка.

Промените в архитектурата и обзавеждането на традиционната ямболска къща се съпътстват и с промени в  облеклото. В основата на градското облекло, формирало се в продължение на десетилетия, стои традиционният народен костюм. За Ямболско е характерно сукманено облекло за жените и чернодрешно за мъжете. До Освобождението, голяма част от ямболци сами приготвят облеклото си, предимно от материи, изтъкани в семейството. От средата на ХІХ век европейската мода постепенно завладява Ямбол. Въпрос на престиж и изтънчен вкус за богатите ямболци е облеклото в стил „алафранга” (по френски маниер), изписвано по каталозите на големи модни къщи или донасяно  от Париж, Виена  и др. Вносните дрехи, тъкани и аксесоари се превръщат в желан подарък, демонстриращ съвременен европейски вкус. Основни елементи на  мъжкия моден костюм, известен като „алафранга” са панталон, сюртук и жилетка, допълнени със съвършено непознати до тогава за ямболци аксесоари: вратовръзка, подвижни маншети и яка, джобен часовник с ланец и други. На главата е с фес, знак на благонадежност пред турските власти. Не по-малко впечатляващ е и  дамският тоалет - копринената  рокля с широки поли, поддържани от кринолин (метални или костени обръчи),  допълнена от шапка, пелерина, ръкавици, чадърче, чантичка и други модни за времето аксесоари. По „европейски” се обличат предимно представителите на търговско-занаятчийските съсловия и интелигенцията. Носенето на градски дрехи се налага като задължително условие за работа  на държавна или общинска служба.
Значителен „принос” за навлизането на европейската мода в Ямбол имат строителството на ж.п.линиите Търново Сеймен(Марица) – Ямбол (1874/75 ) и Ямбол – Бургас(1890), които създават добри комуникационни връзки на града, съдействащи за по-бързото проникване  на европейските модни тенденции.

Интересен начин за представяне процеса на проникване на европейските модни тенденции в Ямбол е „отвореното писмо” на ямболския майстор Васил, публикувано в Работнически вестник през 1897г. „... Аз ще почна от турско време – преди 35-40 години. Тогава тук нямаше панталонджии, или както казват още френк-терзии. Тогава работеше само абаджилъкът, защото всички носеха само потури ...  По сетне нашите хора започнаха да ходят на Бургас, там да си продават храните...Когато захванаха да правят железницата надойде сума свят: немци, италианци, хе, с капели, с опнати дрехи и тогава за пръв път видяхме такъв чешит мода. ... Младите занаятчийчета и те взеха да носят алафрангата. ... Но ето, че дойде 77 година, войната .... нашите българановци всичките взеха да носят френски дрехи и тъй стана нужда от много занаятчии ...”

Първата модна шивачка в Ямбол е Анка Александрова, известна учителка, медицинска сестра, а след 1872 г. и шивачка. Учи занаята от единствения в града дамски шивач Георги Христов. Модните дрехи достигат до Ямбол чрез Одрин и Цариград и в града, по техен образец, започват да се шият „модерни” дрехи.

Важна роля за развитието на модното шивачество изиграва откритото през 1897 г. в Ямбол частно домакинско училище, където в продължение на една година курсистките се обучават на „шев и домакинство”.

След Освобождението процесът на замяна на традиционното с ново, модерно облекло се засилва. Все повече започват да се употребяват т.нар. „купешки”, т.е. фабрични дрехи, които често се съчетават с домашно изработени елементи. При този вариант на облеклото съжителстват в различна степен европейско, ориенталско и местно, традиционно българско обличане.

По спомени на съвременници, в началото на ХХ век по-възрастните ямболки носят поли от тъмна копринена материя, силно набрани и вталени в кръста и елечета с високи яки, закопчани до горе с малки копчета. Предниците са надиплени с дантела. На главите си слагат малки фесчета, като отгоре се пребраждат с тъмна забрадка. Младите момичета обличат разноцветни копринени рокли. По това време, възрастните ямболци, особено тези, които живеят в квартал Каргона, продължават да се обличат с традиционния народен костюм, състоящ се от потури, изработени от кафяв шаяк, украсени с черен гайтан и салтамарка без ръкави. Поясът е червен или тъмносин. По-заможните носят астраганен калпак. Младите обаче вече са облечени със сака и  панталони от фабричен плат.

През следващите десетилетия, традиционните народни елементи отпадат от градското облекло. Изработено от фабрични платове, то следва модните тенденции, които се налагат в България.
Промените в облеклото, архитектурата и интериора на дома са част от цялостния исторически и културен стремеж за приобщаване към една нова ценностна система, довела и до значителни изменения и в обществените заведения в Ямбол.

В края на ХІХ в. започва строителството на първите хотели в града – „Свобода” на Ат. Кулов, „Стара Америка” на Данко Данков, „Нова Америка”, „София” и др., които предлагат много повече удобства за своите посетители. Хотелите се превръщат в предпочитано място за нощуване на по-заможните гости на града.

Наред с хотелите, в Ямбол продължават да се използват и хановете, с които градът се слави в продължение на столетия. Разположени както в центъра, така и на изходните артерии на града, хановете са предпочитано място за преспиване за идващите да продадат стоката си в града селяни, тъй като създават удобства както за хората, така и за животните и колите им. Във всеки хан има обор за добитъка, кладенец за поенето му, гостилница и кръчма. Ханове се строят в Ямбол до  първата четвърт на ХХ век, а се използват до средата на века.

За доосвобожденското ямболско патриархално общество са чужди заведенията за увеселения и развлечения. Единствените места за отмора и контакти на ямболци са кръчмите и кафенетата, които са изцяло мъжко пространство.

Кръчмите са народен тип заведения, които съпътстват битието на населението през вековете. Те са непретенциозни места за квартална отмора, където мъжете се отбиват на път към дома. Известни ямболски кръчми в края на ХІХ век са „Трите вятъра”, „Земен рай” и др. Кръчмите продължават съществуването си и през следващите десетилетия успоредно с новите форми на заведения, които възникват в града.

Кафенето, познато на ямболци в продължения на столетия, продължава да функционира и при новите условия. С навлизането на европейската мода настъпват промени в традиционната му уредба. Миндерите се заменят с маси, столове и дивани. Стените се украсяват с литографии и портрети, запечатали важни исторически събития. Известно кафене в центъра на Ямбол в началото на ХХ век е „Сливен”, където се събира елита на града. На добра клиентела се радват и кафенетата „България”, „Христо Ботев” и др.

Нова форма на обществени заведения за хранене е ресторантът, който се появява в Ямбол през последната четвърт на ХІХ век. Откриват се няколко ресторанта, които  се посещават преди всичко от обществено-политическия елит на града. Много скоро те се превръщат в любимо място за празничните обеди и вечери на богатите ямболски семейства и гостите им. Най-посещаван през лятото е ресторантът в парка (казиното), открит в началото на ХХ век. Не по-малко популярен е и ресторантът към хотел „София”, добил известност като „културен център” на града, където за първи път ямболци виждат и чуват чудото, наречено грамофон. Привечер, от широко отворените врати на ресторанта, се разнасят гласовете на знаменитите певци на епохата, на които се наслаждават както посетителите, така и тези, които не могат да си позволят да бъдат клиенти на скъпото заведение.

Бирарията е нова форма на увеселителни заведения, която бързо се превръща в заведение на широките градски маси. Най-предпочитаната бирария в Ямбол, известна като „салаш” (дървена барака) и се намира на острова на р.Тунджа срещу синагогата. През 1893 г. няколко чехкини – „арфянки”(певици и изпълнителки на струнни инструменти)  забавляват ямболци с песни, музика и танци.
В края на ХІХ век, в Ямбол се появяват и новите „европейски” сладкарници, които се превръщат в любимо място за семейни посещения и социални контакти. През 40-те г. на ХХ век в града съществуват около 15 сладкарници, като най-известни са „Пчела” на братя Серафимови, „България” на Асен Шуманов, „Радомир”, „Росна китка” и др.

Ямбол през войните

Решенията на Берлинския конгрес предизвикват  бурни протести по всички български земи. Всеобщата радост от извоюваното освобождение е помрачена, българския народ се изправя по пътя на постигане на националния идеал.  В съзнанието на ямболци са твърде пресни спомените за османските жестокости по време на Априлското въстание и войната, поради което те не желаят да се примерят с перспективата Ямбол да остане в пределите на Източна Румелия. Веднага след освобождението в града ни се дислоцира 8-ма Ямболска дружина на Източнорумелийската милиция с командир Стефан Любомски.   Още със самото си създаване изпълнява важна функция за охрана на южната граница с Османската империя   и организирането на съединисткото дело. В подготовката му участие взема гимнастическо стрелково дружество „Юнак”, видни ямболци, като Кирил Козловки, Кръстьо Чешмеджиев.
В очакване на Съединението и в негова защита в ямболския район се дислоцират части на Ямболския отряд, в който влиза 8-ма Ямболска дружина.. В изпълнение на основната  задача за защита на южната  граница с Османската империя  се установяват  в района на Елхово около селата  Срем, Изгрев, Малък Манастир, Лесово. Дейно участие взема  доброволческата чета на дядо Жельо воевода, която влиза в състава на   Търновосейменския отряд разположен на южната граница между Одрин и Търново- Сеймен, които по-късно се прехвърля  на бойните действия около Сливница. За участието си в Сръбско-българската война  дядо Жельо е награден със сребърен медал.

Сред героите за защита на Съединението в Сръбско-българската война е роденият в Ямбол ген. Стилян Ковачев. Командваната от него трета хасковска дружина извършва знаменития форсиран пеши марш от Саранбей /дн.Септември/ до Сливница като изминава 110 км за 37 часа.

След Съединението, до началото на XX в., в Ямбол са настанени няколко военни части: IV конен полк, 29-ти пехотен Ямболски полк, железопътна рота и III пионерна дружина. Първата войскова единица, която е  настанена на гарнизон в Ямбол е IV-ти конен полк. Формиран е в София с Указ №9 от 01.02.1889 г. За кратко време полкът е на гарнизон в София и Сливен, а от есента на 1890 г. е преместен в новопостроените казарми в Ямбол, където остава до края на съществуването си.

Началото на 29-ти пехотен  Ямболски полк е поставено през 1899 г.. когато в системата на българската  армия са създадени резервни полкове. Един от тях, 5-ти полк, е определен да се формира в Ямбол. През 1903 г. е преобразуван в действуваш и преименуван на 29-ти пехотен Ямболски полк, включващ се във II бригада на 3-а пех. Балканска дивизия. През 1912 г. командир на полка е руският възпитаник полковник Кръстю Златарев, а командир на бригадата –полковник Никола Рибаров. Личният състав на полка се набира от Ямбол и от селата на Ямболска и Елховска околия.

През 1914 г. с указ №39 в Ямбол се формира трета пионерна дружина, която се състои от четири пионерни роти, една телеграфна, една мостова рота и един нестроеви взвод. Включена е в състава на 3-а пех. Балканска дивизия.

На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд издава манифест за обявяване на Балканската война.  „ Нашето миролюбие се изчерпа...За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието”.

В началото на военните действие 29-ти пехотен Ямболски полк заема изходни позиции в граничното село Лесово, Елховско, и на 6 октомври преминава границата. На 9 октомври полкът атакува османските позиции при с. Муратчалж, където II бригада се натъква на съпротивата на три османски полка с артилерия, прикриващи връзката между укрепените линии при Одрин и Лозенград. Със стремителна атака ямболци нанасят тежки поражения на османските войски, които са принудени да се оттеглят към Одрин. Сред загиналите във военните действия е командира на I дружина майор Георги Атанасов. В следващите дни 29-ти пехотен Ямболски полк получава задача да охранява пътя за Лозенград с цел да не допуска части от Одрин да се притекат на помощ на османските  войски при Лозенград, което улеснява успехите на 3-а армия при Селиолу, Ескиполос, Петра. На 19 октомври полкът се отправя към Бунархисар, където 3-а армия  води изключително тежки боеве, но докато пристигне  противника претърпява поражение и се оттегля към Чаталджанската позиция на 48 км от столицата Цариград. Османското правителство прави предложение за спиране на действията и сключване на примирие, което цар Фердинанд I отхвърля.

В атаката при Чаталджа 29-ти пехотен Ямболски полк заема позиция до  с. Калфакьой, югозападно от ез.Деркос.  Полкът получава задача да овладее укреплението Илеритабия, след което да завземе укрепленията на главната отбранителна линия Ташларбаир и Казълджатепе. Настъплението ямболци започва на 4 ноември сутринта под прикритието на мъглата, като на  5 през нощта овладяват форта Илеритабия. Силите им се оказват недостатъчни да организират преследване на османските войски, а главното командване не съумява да прехвърли сили за да разшири и затвърди  постигнатия успех. Нещо повече, нашата артилерия късно получила указания, че Илеритабия е превзета от ямболци.
Отхвърлените османски войски успяват да се организират от командващия 2-а армия Махмуд Мухтар паша в отбрана и контраатака. Това принуждава ямболци да се оттеглят на  първоначалните  позиции  преди настъплението на 4 ноември.

В хода на Балканската война IV-ти Конен полк воюва срещу  османските войски при Селиолу, Коюн Гяур Кавакли, организира атака при гара Сейдлер и Каристран.

На 20 ноември 1912 г. балканските съюзници сключват примирие с Османската империя, последвано от преговори. В средата на януари 1913 г. те са прекъснати от новото правителство на Младотурската партия и на 17 януари 1913 г. военните действия са подновени.

На 12 март 29-ти пехотен Ямболски полк получава заповед да атакува Одринската крепост. Ямболци овладяват височините Ески Кумлук –Пачаджилар и се позиционират на следващото било –Халваджибекчели. При настъплението особено се отличават командирът на 7-ма рота капитан Друмев и мл.офицер Руси Димов, които преминават в тила на османските позиции при „Мезар тепе”. Успехът на ямболци дава възможност на артилерията да започне обстрелване по одринските  фортовете.
На 13 март ямболци атакуват форта Илдъзтабия, като с една дружина трябва да подпомогнат 32-ри пехотен Загорски полк за овладяването на Куручешме.. Командващият форта Илдъзтабия не дочаква удара „на нож” и вдига бялото знаме. С овладяването на фортовете ямболци  се насочват към овладяване на форта Топйолу и Каиктабия –последния форт пред Одрин. След близо 8 часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени. До обяд на 13 март българската армия превзема Одрин. Със своята храброст и решителни действия ямболци завоюват честа да бъдат първата войскова част, която влиза в „непристъпната” Одринска крепост. На тях и техните командири се пада честа да приемат капитулацията на Шукри паша.

По заповед генерал Никола Рибаров 11-та рота от полка е изпратена да издигне националния трибагреник на четирите минарета на Султан Селим джамия.  Мл.офицер Михо Стоянов от с.Добрич /на територията на гр.Елхово/ заедно с още трима войници, чиито имена не знаем  издигат националния флаг. Иван Балахуров от същия полк достига щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на гвардейския ескадрон.
 
Междусъюзническите спорове за разпределение на отвоюваните земи от Османската империя довеждат до започване на Междусъюзническата война.

В нея 29-ти пехотен Ямболският полк заедно 32-ри пехотен Загорски полк и два полка от 10-та пехотна дивизия получават заповед от военното командване да заемат южно позиция от Кукуш . Задачата им е да задържат позицията без да отстъпват. Главният удар на гръцката армия се оказа срещу позициите на 29-ти пехотен Ямболски полк , който получава заповед да отстъпи и да заеме позиция при Демирхисар. Задачата на ямболци е да  защитят  входа на Рупелското  дефиле, за да не бъдат обградени от гръцките войски, които се промъкват  към тила им. На 26 юни измореният от продължителните отбранителни боеве полк е сменен от Драгоманския полк, за да се отправи към нов участък от фронта, тъй като гърците  проникват в долината на р.Струмица и заплашват да излязат към Петрич. На 10 юли получава заповед да отбранява десния бряг на Кресненското дефиле, по линията гара Симитли и връх Видрен. В ожесточените боеве на връх Видрен ямболци не позволяват на гръцкото командване да прехвърли военни части при град Пехчево, което улеснява 6-а дивизия да постави в обкръжение на  Струмската долина гръцките войски на генерал Дамянос. За да избегне унищожаването на армията си гръцкото правителство прави предложение за сключване на мир.

Военните действия на  2-ри и 3-ти ескадрон на IV-ти Конен полк  са насочени да  охраняват линията Мидия-Енос и да прикриват с боеве отстъплението на 47 и 48 пехотни полкове от 3 до 14 юни 1913 г. 1-ви ескадрон е разположен в местността Димотика / дн.Гърция/ , а 4-ти ескадрон е включен в състава на Първа армия за действие срещу сръбските войски по направление Салаш-Ново корито-Кралево село- Княжевец след 23 юни 1913 г.

Сключването на Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г. довежда до демобилизация на ямболския полк. След нея оцелелите войници са сведени в две дружини, защото е безсмислено да се подържа старата структура на полка от 4 дружини и 16 роти. Жертвите от военните действия съставляват повече от 1/3 от състава му, 20 офицери 1597 подоофицери и войници.

В Първата световна война 29-ти пехотен Ямболски полк е включен в състава на 3-а пехотна Балканска дивизия. Tя заема позиция в района на Кюстендил и Горна Джумая. Още  със започването на военните действия  полка е отделен от състава на дивизията и получава самостоятелна задача да достигне до Враня и да прекъсне железопътната връзка между Сърбия и Македония. На 10 и 11 октомври към 29-ти пехотен ямболски полк се присъединява  32-ри пехотен Загорски полк с цел да се облекчи настъплението на 1-ва Софийска дивизия и да  настъпи по левия бряг на р.Морава за да излезе в тил на Сурдулица и Лесковац. Задачата е особено трудна поради планинския характер на местността, което налага превземането и атакуването на всеки връх. Ямболци овладяват върховете Китнице, Гран, Калин дея, Кучовица. На 16 ноември 1915 г. ямболци пленяват каляската на сръбския крал Петър, след поражение на сръбските войски край Призрен.

По време на войната  IV-ти Конен полк воюва последователно на Македонския и на Добруджанския фронт. От 1 октомври до 28 ноември 1915 г. е включен в състава на Конната дивизия в боевете на направление Царево село, Кочани и Прилеп. 3-ти и 4-ти ескадрон воюват при Враня. През лятото на 1916 г. IV-ти конен полк е прехвърлен на Добруджанския фронт. Участва в боевете при Топра Хисар в състава на Конната дивизия на генерал Иван Колев. В периода от 1917-1918 г. охранява участъка на р.Дунав от град Тулча на изток до устието на ръкава „Свети Георги”.

Трета пионерна дружина участва в боевете на 3-а пехотна Балканска дивизия в местността Дяково ипек в Косово. Нейната задача е да построява и поправя мостове и устройва службата на съобщенията между частите на дивизията и съседните части на I-ва бригада на 7-ма пехотна Рилска дивизия в местността около р.Черна. В началото на 1916 г пионерната дружина се прехвърля с 3-а пехотна Балканска дивизия в Македония. В местността Добро поле, в района на връх Каймакчалан в планината Нидже  пионерна дружина поправя пътища и поддържа телефонните съобщения с щаба на  фронта.
След военните действия в Косово 29-ти пехотен Ямболски полк е разположен в местността Добро поле. В този район съглашенските войски съсредоточават главния си удар. Силите на сръбската Шумадийска дивизия са  хвърлени срещу 32-ри пехотен Загорски полк, a 7-а френска колониална дивизия срещу 29-ти пехотен Ямболски полк. Пробивът на съглашенските войски при Добро поле довежда до подписване  на Солунското примирие на 29 септември 1918 година между Царство България и Антантата, представлявани от Андрей Ляпчев и генерал Луи Франше д'Еспере, за спиране на военните действия помежду им.

След подписването на   Ньойския договор 29-ти пехотен Ямболски полк се разформирова, като от състава му се формира 3-та дружина на 24-ти пехотен Черноморски полк. През 1928 г. се формира отново от състава на 37-ма пехотна Пиринска и 12-а жандармерийска дружина. На 3 октомври 1937 г. полкът получава новото си знаме на маневрите при с. Паламарца.